„Ние раждаме само за да ги загубим“: Ранени палестински майки скърбят за бебетата, убити в Газа
="текст" data-component-name="редакторска бележка" class="editor-note inline-placeholder" data-article-gutter="true"> Бележка на редактора: Предупреждение: Тази история съдържа графични описания на нараняване
Раним Хиджази си спомня колко здраво е държала едногодишния си син Азуз преди израелската въздушна атака. Дронът, който летеше над сградата им в Газа, ставаше все по-силен и тя имаше чувството, че нещо лошо ще се случи. „Каквото и да се случи с мен, ще се случи и с него“, казва тя за мотивите си да го държи толкова близо до бебешката си бум.
Тя не помни момента на удара, но споменът за последствията е запечатан в мозъка й. „Не усещате самия удар, просто отваряте очи и сте под развалините“, казва тя.
Тя веднага започна да опипва наоколо, търсейки Азуз, докато свекърва й не изпищя. „Тя го намери над корема ми. Тя го вдигна. Тялото му беше в ръцете й, а главата му падна върху корема ми“, спомня си тя.
От този момент на 24 октомври тя поставя под въпрос волята си за живот. Първоначално тя помоли семейството си да я остави да умре, но те вместо това тръгнаха да търсят помощ, за да я изровят от разрушената къща в Хан Юнис.
„Кракът ми не се виждаше. Ръката ми висеше до тялото само на малко парче плът. Опитах се да го разкъсам, но не можах, затова го опрях на корема си“, казва тя.
Докато стигна до болницата, тя се смяташе за мъртва, казва тя. Нейната осеммесечна бременност накара лекарите да претърсят отново и те изродиха дъщеря й Мариам със секцио.
„Когато тя пое първата си глътка въздух, аз се върнах към живота. Лекарите ми казаха, че е чудо“, казва тя.
Хиджази разказва историята си със слаб глас, докато лежи в болнично легло в Доха, столицата на Катар. Лявата й ръка беше ампутирана и двата крака претърпяха големи щети, изискващи костни присадки, за да бъдат възстановени.
